Политиката на разширяване на ЕС

Ползи от разширяването
Разширяването на ЕС е една от най-важните перспективи, които стоят пред Европейския съюз в началото на ХХI век. Неговата историческа задача е да продължи процеса на интеграция на континента с мирни методи, като обедини в зоната на стабилност и просперитет нови и нови членове. През юни 1993 на срещата на върха в Копенхаген, Европейският съвет заяви, че “желаещите членство страни от Централна и Източна Европа ще бъдат приети в Европейския съюз”. През декември 1997 в Люксембург Европейският съвет започна процеса, който положи началото на разширяването на ЕС. В момента този процес включва 13 страни: България, Кипър, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Малта, Полша, Румъния, Словакия, Словения и Турция. Преговорите за присъединяване са вече в ход с първите 12 страни. През юни 2001 в Гьотеборг Европейският съвет потвърди, че целта е преговорите да бъдат приключени до края на 2002 със страните-кандидатки, готови за членство, с цел да участват пълноправно на следващите избори за Европейски парламент през 2004.

Европейският съюз има дълга история с успешно осъществено разширяване.
През 1957 шест страни основават Съюза с подписването на Договора от Рим. Това са Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Холандия.

Следват четири присъединителни вълни:
• 1973 - Дания, Ирландия и Великобритания
• 1981 - Гърция
• 1986 - Португалия и Испания
• 1995 - Австрия, Финландия и Швеция
Ползите от новото разширяване на ЕС са както политически, така и икономически:
• Разширяването на зоната на мир, стабилност и просперитет в Европа ще допринесе за сигурността на населението на всички страни-членки;
• Присъединяването на повече от 100 милиона население от бързо развиващи се икономики към 370-милионния пазар на ЕС ще стимулира икономическия растеж и ще създаде работни места както в старите, така и в новите страни-членки;
• Ще има по-добър жизнен стандарт за европейските жители с приемането на политиката на ЕС за защита на околната среда и борбата с корупцията, трафика на наркотици и други;
• Разширяването ще засили ролята на Съюза в международен план – в политиката на външните работи и сигурността, търговската политика и други области на глобалното управление.

Страните извън Съюза също ще извлекат ползи от разширяването. Ще се прилагат единни правила за търговия и административни процедури в рамките на интегрирания пазар на разширения Съюз. Това ще улесни търговските отношения на всички фирми в Европа и ще подобри условията за инвестиции и търговия, извличайки полза не само за ЕС, но и за всички търговски партньори по света.

От сътрудничество към присъединяване
Скоро след падането на Берлинската стена през 1989 Европейската общност бързо установи дипломатически отношения със страните от Централна и Източна Европа. ЕО премахна дългогодишните квоти за внос върху редица продукти, разшири Общата система от преференции (ОСП) и за няколко години сключи търговски споразумения за сътрудничество с България, бившата Чехословакия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния и Словения.

Междувременно програмата Фар на ЕС, създадена през 1989, започна да осигурява финансова подкрепа на усилията на страните да реформират и възстановят своите икономики. Програма Фар скоро се наложи като най-мащабната програма за подкрепа на страните от Централна и Източна Европа в осигуряването на експертни умения и инвестиции.
През 1990 Европейската общност и нейните членки сключиха Споразумения за асоциирано партньорство, т.нар. “Европейски споразумения” със страните от Централна и Източна Европа. Европейските споразумения определят правната база в двустранните отношения между тези страни и ЕС. Европейската общност установи подобни Споразумения за асоциирано партньорство с Турция (1963), Малта (1970) и Кипър (1972). С Турция митническият съюз влезе в сила през декември 1995. Европейските споразумения включват търговските отношения, политическия диалог, правни договорености и други области на сътрудничество. Крайната цел е да се установи зона на свободна търговия между ЕС и асоциираните страни за даден период на базата на взаимност, но прилагана по асиметричен начин (т.е. по-бърза либерализация от страна на ЕС в сравнение с това на страните-партньори).

Кандидатури за членство
Европейските споразумения показаха стремежа на страните партньори към членство в ЕС. Тази цел бе по-късно потвърдена от подадените индивидуални молби за членство в Съюза.

Основните критерии за разширяване бяха дефинирани в Договора от Рим, а сега в Договора на Европейския съюз, по-късно наречен Договора от Амстердам. Според тях “Всяка европейска нация, зачитаща принципите заложени в ал. 6 (1) (“свобода, демокрация, зачитане на човешките права и основните свободи, както и върховенството на закона“), може да се кандидатира за член на Съюза. Тя трябва да адресира молбата си за членство до Съвета на ЕС, който ще придвижи кандидатурата, след като се консултира с Комисията и след съгласието на Европейския парламент, който ще действа според желанието на абсолютното мнозинство от членовете си.”

Дати на кандидатурите за членство
• България - 14 декември 1995
• Естония - 24 ноември 1995
• Кипър - 3 юли 1990
• Латвия - 13 октомври 1995
• Литва - 8 декември 1995
• Малта - 6 юли 1990
• Полша - 5 април 1994
• Румъния - 22 юни 1995
• Словакия - 27 юни 1995
• Словения - 10 юни 1996
• Турция - 14 април 1987
• Унгария - 31 март 1994
• Чехия - 17 януари 1996

Критерии за членство в ЕС
През 1993 г. на Европейския съвет в Копенхаген ЕС взе решителни мерки за текущото присъединяване с решението, че “асоциираните страни от Централна и Източна Европа, които желаят да станат членове, ще влязат в Европейския съюз“. Относно сроковете за присъединяване Европейският съвет реши: “Присъединяването ще бъде факт веднага щом асоциираната страна е способна да поеме задълженията за членство, като задоволи икономическите и политическите критерии”. В същото време Съветът определи изискванията за членство, за които често се говори като за “критериите от Копенхаген“:
• Стабилност на институциите, гарантиращи демокрация, законност, зачитане на човешките права и защита на малцинствата;
• Наличие на функциониращо пазарна икономика, както и способност да се справи с в условията на конкуренция с пазарните сили в Съюза;
• Способност да поеме ангажиментите за членство, вкл. да отговори на целите на политическия, икономическия и валутния съюз.

Критериите за членство също така включват страната кандидатка да създаде условия за интеграция чрез хармонизиране на административните си структури според решението от Европейския съвет от Мадрид от декември 1995. Основно изискване за членство в ЕС е националните закони да бъдат уеднаквени с правните норми на Европейската общност, което също включва и изискването те да бъдат ефективно приложени чрез подходящи административни и съдебни структури.

Оценка на кандидатурите за членство
Европейският съвет (Мадрид, декември 1995) постави изискване към Европейската комисия да направи оценка на кандидатурите за членство и да подготви подробен анализ за перспективите от процеса на разширяване от гледна точка на ЕС. През юли 1997 Комисията представи План 2000 - единна рамка, в която Комисията очертава широките перспективи за развитие на ЕС и ефекта от разширяването на ЕС като цяло. План 2000 също включва мненията на Комисията върху кандидатурите за членство, които оценяват всяка страна кандидатка спрямо критериите за членство.

Предприсъединителна стратегия
В края на 1994 г. Европейският съвет в Есен очерта предприсъединителна стратегия с цел да подготви страните от Централна и Източна Европа за членство. Стратегията има три основни елемента: прилагане на Европейските споразумения, програмата Фар за финансова помощ и “структурен диалог“ между страните-членки и страните-кандидатки по въпроси от общ интерес.
След предложенията в План 2000 на Европейската комисия Европейският съвет в Люксембург от 1997 г. реши да приложи усъвършенствана стратегия за десетте страни-кандидатки от Централна и Източна Европа, като отделна има специфична стратегия за Кипър. След възобновяването на кандидатурата на Малта през октомври 1998 г. бе изготвена и специална предприсъединителна стратегия за Малта. Европейският съвет в Хелзинки през декември 1999 г. реши да се подготви предприсъединителна стратегия и за Турция. Предприсъединителната стратегия на ЕС спрямо страните-кандидатки от Централна и Източна Европа се основава на:
• Европейските споразумения
• Партньорствата за присъединяване и Национални програми за приемането на достиженията на правото на ЕС
• Предприсъединителна помощ, която включва: Програма Фар; финансова помощ за околна среда и транспорт (програма ИСПА); финансова помощ за селско стопанство (програма Сапард);съвместно финансиране заедно с международните финансови институции; откриване на програми към Европейската общност и агенции.
В План 2000 Европейската комисия очертава необходимостта от пряка помощ за специфичните нужди на всяка страна кандидатка, като им предоставя помощ за решаване на конкретните им проблеми. Европейският съвет в Люксембург от декември 1997 г. одобри Партньорството за присъединяване като ключов елемент в укрепването на предприсъединителната стратегия.
Партньорството за присъединяване поставя приоритетите за всяка страна-кандидатка при нейната подготовка за членство в ЕС и обединява всички форми на подкрепа на ЕС в единна рамка. Партньорството за присъединяване се осъвременяват редовно, за да се преразгледат приоритетите и необходимостта от предприсъединителната помощ. Първите Партньорства за присъединяване за страните от Централна и Източна Европа бяха подготвени през март 2000 г. на основата на отделни решения на Съвета. От своя страна всяка страна-кандидатка подготвя Национална програма за приемане на достиженията на правото на ЕС (NPAA), която подробно отчита как ще се изпълнят приоритетите, заложени в Партньорството за присъединяване. По този начин двата документа се допълват, като Програмата съдържа график за постигане на приоритетите, показва какви човешки и финансови ресурси ще участват в процеса.

Принципи на преговорите и оценка на напредъка

Основните принципи, залегнали в преговорите за присъединяване са четири:
• Преговорите се концентрират върху условията, при които кандидатите приемат и прилагат нормативната уредба на ЕС;
• Междинните договорености са възможни, но те трябва да са ограничени като размер и времетраене, и трябва да имат сериозно влияние върху функционирането на вътрешния пазар; освен това те трябва да са придружени от план с ясно определени етапи за прилагане на нормативната уредба на ЕС;
• Принципът на диференциация: решението да се започнат преговори с няколко страни едновременно не означава, че преговорите ще бъдат завършени по едно и също време; преговорите се провеждат индивидуално и зависят от сложността на проблемите, които трябва да бъдат решени;
• Принципът на застигането: когато Европейският съвет в Хелзинки през декември 1999 г. реши да отвори преговори с втора вълна от кандидатки, той постанови, че “страните-кандидатки, които са допуснати до преговори, ще имат възможността да застигат в разумни времеви граници тези, които са вече в преговори, ако са постигнали достатъчен прогрес в своята подготовка”.
На Европейския съвет в Ница през декември 2000 г. беше въведен един нов елемент в преговорния процес – “пътната карта”, предложена от Комисията. Целта на Пътната карта е да ускори преговорния процес, като Съюзът поема отговорността да представи общи позиции и да разреши исканията, възникнали в процеса на обсъждане на отделни преговорни глави в съответствие с график, приет по взаимно съгласие. Пътната карта се придържа към ръководните принципи на диференциация и застигане. Главите могат да бъдат затворени преди определения график, ако страната кандидатка е доказала, че е достигнала до необходимото ниво на подготовка. Европейският съвет в Гьотеборг през юни 2001 потвърди Пътната карта като необходимата рамка за успешно приключване на преговорите за присъединяване.

Оценката на напредъка на всяка страна-кандидатка в нейната подготовка за присъединяване се извършва чрез подготовката на Редовните доклади на Комисията към Съвета на ЕС. Редовните доклади служат за основа на решенията на Европейския съвет по провежданите преговори. Първите доклади за десетте асоциирани членки от Централна и Източна Европа, Кипър и Турция бяха подготвени от Комисията през ноември 1998 г. След възобновяването на преговорите с Малта по нейна молба през октомври 1998 г. Комисията прие на 17 февруари 1999 г. осъвременена версия на мнението си от 1993 г. Редовните доклади се подготвят от Комисията във втората половина на изминалата година.

Подготовката на ЕС за приемане на нови членове

Разпределяне на бюджета: Европейският съвет в Берлин на 24 - 25 март 1999 потвърди, че разширяването е исторически приоритет за Европейския съюз и че преговорите за присъединяване ще се провеждат “с различно темпо с всяка страна и възможно най-бързо”. В рамките на План 2000 Европейският съвет прие нова финансова рамка за Съюза в контекста на разширяването за периода 2000 - 2006 г. Тази финансова рамка набеляза изискванията за предприсъединителните разходи и за средствата, необходими за приемането на новите страни-членки в периода 2002 - 2006 г.
Реформа на институциите: На Европейския съвет в Ница през декември 2000 бе подписано ново споразумение, след чиято ратификация ЕС ще е готов за приемането на нови членове. Бяха направени някои важни промени с цел да се рационализира процесът на взимане на решения в рамките на един разширен Съюз. Те включват:
• Разширяване на мажоритарното гласуване за повече политически области в Съвета на ЕС вместо взимане на решения по общо съгласие;
• Преразпределение на значимостта на гласовете на страните-членки предвид постъпването на нови членове;
• Преразпределение на местата в Европейския парламент;
• Разширяване на правомощията на Председателя на Европейската комисия във връзка с дейността на комисарите и техните постове.
Протокол за Разширяването, прикрепен към новия Договор, определя начините, по които всички аспекти на институционалната система на ЕС, като например брой гласове и места, ще бъдат адаптирани за всяко ново присъединяване.
Комуникационна стратегия: Разширяването на ЕС може да бъде успешно само ако процесът е прозрачен и има демократичната подкрепа на гражданите на страните-членки и на страните кандидатки за членство. От голямо значение е гражданите на Съюза и на страните-кандидатки да разбират процеса на разширяване и да се осъществява широк диалог за изясняването на предизвикателствата и положителните страни на разширяването. През май 2000 Комисията прие Комуникационна стратегия за разширяване, която се прилага децентрализирано от нейни представителства в страните-членки и от делегациите й в страните кандидатки, включвайки също националните и регионалните власти.